Имам чувството, че новото управление идва от Луната. Защо така – сега ще видим.

Като заваляха въпросите - какво ще правите, какво ще промените, какви са неотложните мерки, с кого ще управлявате - се видя как бързо-бързо взе да увяхва първоначалната напереност и още по-бързо да се прокрадва обезпокоително притеснение. Чакайте да видим първо какво ни е наследството, какво ни оставят падналите от власт (то, разбира се, е ужасно), после ще трябва да го анализираме това нещо и още по-после ще решаваме.

Не знам на вас как ви звучи, но на мен това „после” ми се вижда отново на светлинни години разстояние. Атака, победа и... откровено, познато объркване още на самия старт.

Е не живяха ли тези хора, победителите, на тази планета и в тази държава? Не се ли случваха всички неща и пред техните очи? На Луната ли бяха, когато казваха: ние така няма да правим, ние знаем и България може.

Какво може?

Сега армията на Генерала се прибра от площадите на малки и големи градове, строи се на софийския мегдан да приеме почестите и се вторачи в лидера си. На командата „ходом марш към постовете” взе да обърква крачката. Ходом марш напред, ходом марш на място или първо марш оттук и после ходом... Кой да ти каже?

Кой да каже, че спечеленото сражение е само първата фаза на голямата битка. И че победата вчера е на простосмъртните избиратели, а от днес започват истинските действия на фронта. Доверчивите гласоподаватели остават в тила и ако искат ще окуражават неопитните войни, ако решат обаче могат да им свалят пагоните. И генералските не са вечни. Това само като напомняне. За тези, които преспаха няколко часа и запяха хвалебствените оди.

На фронта нещата са истински. Фанфарите са само за кураж. После става страшно. Напредва армията на добрия стратег, който знае как да разположи хората си и да избере оръжието. На фронта няма кой да те чака да се учиш. Ако знаеш – знаеш. Ако можеш – можеш. Ако се оправдаваш с вражески елементи в окопите и с подривни действия – ще си изпатят всички. И тези, които са на първа линия, и всички останали в тила. Щом десет години си мечтал за мириса на барут, сега можеш да го вдишаш с пълни гърди. И не чакай снизхождение.

Така е на фронта. Познаваме пълководци, които неведнъж са отлагали стратегическите битки. И са намирали какви ли не оправдания. Че искат да останат в историята като миротворци например. Никой не ги разбра.

Познаваме и командири, които цинично са се окопавали в луксозни и напълно безопасни бункери. И след последния залп мълчаливо и обидено са се оттегляли в запас. Без притеснение, че са грешили.

Познаваме и маршали на Негово величество, които надменно са посрещали предизвикателствата и с гордо вдигнати глави, като истински аристократи, са ги пренебрегвали. Те са за други.

Всъщност познаваме много храбри хора, които казват, че знаят какво трябва да се направи за слава на родината. Убеждават ни в добрите си намерения, а после великите идеи избледняват. И непоколебимата им стратегия се обърква от противоречия, а мародерите превземат бойното поле. Поредната битката е загубена.

Засега със сигурност на Луната не се водят военни действия. Там е тихо и спокойно място. Нищо не се случва. Няма президент и парламент. Няма Европейски съюз. Няма природен газ и атомна енергия. Няма съд и прокуратура. Няма болни хора и неграмотни деца. Няма турци и роми. Няма селяни и граждани. Няма изсечени гори и бетон в морето. Няма боклуци. И ако паднеш оттам...

В дупката на някой лунен кратер може да се научи просторечието на политическите лозунги и значението на захарните думички. И след това, когато вече си стъпил на родната земя, да свалиш скафандъра и като извънземен бог да обявиш: идвам, за да почнем всичко на чисто, този път наистина! А ехото си знае работата... и този път наистина...

Когато обаче те е огряла славата на решителен пълководец и те е зашеметила всенародната любов, хубаво е да се огледаш за армията. Малка, голяма – твоя е. Лично си я избирал, лично й вярваш. С нея ще трябва да се атакува каменната сграда с още топлите министерски кресла. С нея ще трябва да се управлява държавата.

Всъщност нас ще управляват. Всички, които гледаме луната в нощното звездното небе и побъркани от мъгляви обещания и необятни надежди завиждаме на привидното спокойствие на Вселената. И със сигурност ни се иска да сме някъде там, на светлинни години разстояние. Далече от поредната суматоха, която отново е бременна с политически интриги. И която пак ще роди политически компромиси. Имаме хора за правителство на малцинството, нямаме хора за всички министерства. Ще управляваме сами, но ще подпишете меморандум. А ние ще дадем подкрепа, но ще си помислим после какво ще правим. Ако ни отрежете от пая... Пазарлък. За него не се иска много време.

Виж, за експертните анализи, които тепърва ще се правят, и за важните, нали бяха неотложни решения – ще почакаме. Ако ни притиска кризата и ни застрашават финансови проблеми? Спокойно, нали ни казаха, програмата за управление отдавна е готова. Чака старт. Ще му дойде времето. Къде сме се разбързали?

После колелото ще се завърти и всичко ще утихне като лунен пейзаж. И в тишината по познатия начин новите властници ще се научат да играят. Ще премълчават важните грешки на некомпетентни чиновници, ще спестяват истината за провалени преговори, ще пренебрегват обществените нагласи и ще помагат от сърце на ближните.

Хващам се на бас, и от техните усти ще чуем, че политиката е изкуство, иска жертви и ние нищо не разбираме.

Така ще ни изненадат, че съвсем скоро ще се питаме: да не сме паднали от луната?